Никола Паскалев е главен архитект във VIDESIGN (част от еко системата на Vaisman Investment Group). Той вярва в първичността и красотата на суровите материали и вижда светлината като невидимия архитект на всяко пространство.

В това интервю ще разберете неговите най-ярки прозрения: за работната етика, за главната роля на светлината във всеки интериор и най-важния принцип, който всеки млад архитект трябва да следва.

Завършил си едни от най-елитните училища у нас – Италианския лицей и Американския колеж. Кои навици и идеи оттам реално виждаш в начина си на работа днес?
Това, на което тези училища ме научиха, е вниманието към детайла. В българската практика често се претупват дребните неща и това веднага личи, превръща се в сигнал за ниско качество. Обратното се познава точно по детайла. Особено в дизайна, малките неща правят огромно впечатление.

Работил си четири поредни сезона в Waldorf Astoria в САЩ, където стандартът към работната етика е безкомпромисен. Какъв урок си взе оттам и как го сравняваш с практиките в България?
Най-силният ми урок от там е емпатията като метод на работа. Да гледаш през очите на клиента, без да предаваш професионалния си компас. Така се раждат решения, които са едновременно правилни и истински полезни за конкретния човек.

Част от професионалния ти път минава през RedVertex. По какъв начин този опит пренареди мисленето и практиката ти като архитект сега?
Работата ми в RedVertex много ме обогати визуално. Един материал никога не е един – под друг ъгъл, в друга атмосфера, той разкрива нов характер. Когато трябва да го “конструираш”, тренираш мисленето си да вижда нюансите в тяхната комплексност.  В реалността, както в рендера, материята е жив организъм – трябва да ѝ дадеш условия да се прояви.

В стила ти ясно личи предпочитание към сурови материали – бетон, метал, истинско дърво. Какво те привлича у тях?
В японската архитектура има стил „уаби-саби“, при който материалите остават в естествения си вид. В България работим повече с бетон отколкото с дърво, но и в него аз намирам една първична красота, най-вече в открития бетон – да може да видиш суровата му същност. Чиста форма, без излишна декорация и изкуствени елементи. 

Често една малка промяна отключва голям резултат. Можеш ли да дадеш пример, в който светлина, разпределение или детайл преобърнаха усещането за целия проект?
Осветлението е един от най-големите фактори за усещането в интериора. Дали има естествена светлина и колко, а след това и най-сложният похват – изкуственото осветление като сила, температура, сценарии според момента. Именно в тези решения често се крие разликата между двама дизайнери.

Чувството за уют у дома идва от топлата светлина. Много български домове ползват студени 4000 K осветителни тела. Това е офисна светлина, неподходяща за дом. В момента, в който заложиш топла светлина от 2700 K, интериорът става друг – като съвременно „огнище“. 

В същия ред на мисли, офис осветлението не бива да е прекалено уютно, защото хората се унасят и продуктивността пада. Тоест всяко помещение изисква специфичен прочит и изпълнение.

Архитектурата е и дългосрочна отговорност. Кои избори според теб едновременно пазят бюджета и растат в стойност след 5–10 години?
Най-много се радвам, че вентилируемите фасади са вече популярни и у нас. Те са наистина чудесно решение за запазване на дългосрочната стабилност и стойност на имота. Ремонтът е лесен – сменяш само конкретното пано. Получаваш допълнителна топлоизолация и най-важното е, че външния слой се проветрява постоянно. 

При традиционните системи изолацията се „запечатва“, при овлажняване няма къде да диша, повишава се топлопроводимостта, появява се мухъл и се компрометира стената. Вентилируемата фасада спестява пари в дългосрочен план и пази стойността на сградата.

Всеки автор има почерк, дори когато е невидим. Ако трябва да го опишеш в едно–две изречения, как би прозвучал твоят?
Както споменах по-рано, моят почерк е със силен акцент върху естествените, сурови материали и неподправената им външност. Обичам да виждам  конструкцията и майсторството на изработката, а не да ги задушавам с ненужно покритие. Един тухлен зид има много повече характер от безлична бяла стена. Не разбирам защо приемаме бялото за „по-стилно“, когато по него не личат човешкият труд и занаят.

Натоварените дни са неизбежни, а мотивацията не винаги е автоматична. Какво те дърпа напред тогава и къде намираш енергия?
Това е казус за всеки човек-артист. Спасението са „сухите тренировки“ – да влезеш в правилната нагласа дори без вдъхновение. Друг източник е средата. Чуждата артистичност може да е катализатор. Дори в корпоративния контекст има изкуство: в процеса, в поведението на хората, в детайла. Въпрос на настройка е да го видиш. 

Понякога най-доброто решение е да кажеш „не“. В кои ситуации поставяш тази граница и защо вярваш, че така архитектурата става по-добра?
Напоследък често казвам „не“ (смее се). Ако смятам, че намесата на интериорен дизайнер не си струва, съм честен и предлагам алтернативи. Понякога просто няма спойка. Ако дизайнер и клиент не се напаснат като визия, не бива да се насилват нещата. Дизайнерът не е изпълнител. Ние сме там да покажем възможностите и да предложим най-доброто.

Често идват клиенти без ясна представа какво искат и какви са възможностите на пространството им. Моята роля е да им покажа максимума. В началото може да се дръпнат, защото е извън очакванията им. Моята филофия е: дай им време да „мариноват“ идеята. Изведнъж започват да искат още в тази посока. Ако това не се случи, най-добре е клиентът да се пренасочи към друг дизайнер. Не всичко е на “всяка цена”.

Началото в професията е крехко, но решаващо. Какъв един практичен съвет би дал на млад архитект, който реално би му спестил година проби и грешки?
Да имат смелост да грешат и да „бедстват“! През трудностите се учи най-бързо. И нещо много важно: да не позволяват на никого да им убива идеите или да ги натиква в калъп. Дори ако средата се опитва да им наложи рамка, да вървят напред с отрицание на тази рамка. Ако някой ти каже „това няма как да стане“  – намери по-доброто решение как да стане. Всичко е изпълнимо по един или друг начин.